Сълзите

Сълзите. Мисля си как отново съм ги провокирала докато избърсвам поредната такава от лицето си. Защо са там? От радост, от ярост или от мъка? Може би нещо по средата. От радост, че съм една крачка по-напред към мечтите ми, от ярост, че искам на всяка цена да се справя и от мъка по това, че не винаги става това, което искам. И все пак те са там, за да ми напомнят нещо или да ме накарат да се замисля.. Кой знае?
Когато бях малка често плачех. Плачех, защото се ядосвах, че не мога да реша някоя задача по математика, плачех за това, че съм искала да се представя по-добре на състезание. Плачех, защото винаги исках нещо повече от себе си. В началото майка ми ме утешаваше. Казваше ми да се успокоя, да се концентрирам и, че със сълзи едва ли ще постигна нещо. В последствие вече разбра, че трябва просто да излея мъката си и не ми казваше нищо. Просто проявяваше търпение. Поглеждах се в огледалото – бяла кожа, зачервена около носа и очите, големи зелени очи, които леко променят цвета си, измокрена блуза и разрошена коса. Така изглеждах аз преди, така изглеждам и сега.
Макар и малко по-голяма и по-женствена аз отново плачех. Взирах се в огледалото, виждайки същите две очи, коса и кожа. Блузата ми отново беше измокрена. Невероятно как човек остава същият. Днес обаче има малка разлика. Мама е далеч от мен, а аз опитвам да скрия сълзите си от околните. Уви, те не спират. Има сълзи, които трябва да бъдат изплакани, независимо от времето, мястото и причината. Те идват там, за да ни мотивират, да ни помогнат, да ни утешат. Така и става при мен. Пускам студена вода и намокрям лицето си. Заблуждавам се, че това ще помогне на подутата ми кожа.

Телефонът звъни. Мама.
Попита ме дали съм добре. Излъгах я. Знаех, че не ми вярва, но продължавах да я лъжа. Тя не заслужава да чувства това. Когато станат големи, децата винаги искат да предпазят родителите си. Разговорът приключи бързо, а сълзите отново се стичаха по лицето ми. Бяха там, за да ми припомнят, че не трябва да се отказваш никога. Дори, когато си на кръстопът. Дори, когато не си сигурен дали ще се справиш. И тогава си спомних какво си пожелах преди две години и колко силно го мечтаех. Заслужаваше ли си да се откажа? Изтрих сълзите си, въздъхнах. Знаех, че това нямаше да е последният път, в който плача. Но бях готова да продължа. Защото, когато мечтите ни са на път да се сбъднат, не трябва да ги посрещаш със сълзи.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s