Спри, огледай се, тръгни

Бях първа в колоната. Хората пресичаха пред очите ми. Някой бяха сами, заровили погледи в земята, бягащи от студа, потънали в мислите си. Други предпазливо се оглеждаха. Толкова много хора бяха пострадали от злополуки, че дори и зелената светлина на пешеходна пътека не даваше сигурност. Имаше и такива, които бързаха да изпреварят тълпата. Те явно бягаха за подминаващия ги автобус или просто нямаха търпение да изминат пътя към следващата си цел.

Някъде бях чувала, че е хубаво да бързаме, но бавно. В живота, в който живеехме, имахме право на избор. Кой автобус да хванем, на коя спирка да спрем, да се замисляме ли преди да тръгнем, да се огледаме ли или просто да бягаме напред без да се спираме пред нищо. Атакуваха ни множество изкушения за по-добра работа, по-вкусна храна, по-бърз транспорт и по-изгодна оферта, че сякаш забравяхме да спрем, да се огледаме и тогава да тръгнем. Надпреварвахме се. За популярност, пари, коли, резултати, оценки и постове, а на финала..? На финала отново чувствахме празнотата в душата си. И се впускахме към следващата цел, мислейки, че тя ще ни направи по-щастливи. Мислейки, че ще ни стопли, ще ни накара да вдигнем поглед от земята, да изчакаме следващия автобус или да бързаме бавно.

Забравяхме, че нещата, които наистина ни правеха щастливи , са много по-достижими ако само им обърнем малко внимание. Ако кажем благодаря на семейството си, ако прегърнем приятелите си, ако целунем половинката си.

Всъщност всичко това разбрах не много отдавна. Бях се откъснала от семейството си и имах амбициите да се справям сама с живота на 20 години. Целите ми стояха много високо. И в един момент забравих. Колите набиваха спирачки докато бързах да не изпусна автобуса. Често ми се случваше да се блъскам в хората, защото просто не ги виждах. Рядко звънях на приятелите си, бях заета, бързах, живота не чакаше. Семейството ми не ме беше виждало с месеци. Вечер заспивах бързо и винаги обърната с гръб. Сутрин ставах рано. Не обичах да се излежавам, защото смятах, че си губя времето. И така спирка след спирка, светофар след светофар. Една година бързо измина. Вече беше топло, когато отново се сблъсках с очевидно по-възрастен човек от мен.

– Хей, млада госпожице, внимавайте. За къде толкова бързате?, попита той.
Учудих се, че някой ми говори и вдигнах поглед от земята. Помълчах няколко секунди, а след това отговорих:

– Нали знаете, трябва да работя, за да мога някой ден да бъда щастлива…

Човекът ме погледна с насмешка. Може би някога и той е бил като мен.

– Трябва да бъдеш щастлива за всеки изминал ден и за това, което те заобикаля. Не мисли, че по-добрата работа ще накара хубавите ти очи да станат по-щастливи, отговори той и ме хвана за рамото.

– Понякога трябва да спреш, да се огледаш и тогава да тръгнеш, добави мъжът.

Думите му отекнаха в главата ми. Не бях научила най-важното за живота, а именно тайната да му се наслаждавам. Да забелязвам красотата на природата, обичта на хората и семейството. Да оценям малките жестове и да се усмихвам. Най-вероятно тази моя среща не е била случайна. Най-вероятно е трябвало да се замисля. Човекът продължи напред, а аз изчаках следващия светофар и автобус. Не загубих нищо.
И ето ме сега. Първа в колоната, изчаквайки зелената светлина. Хората пресичат пред очите ми. Втренчени в земята, обсебени от телефоните си, бързащи за следващата цел. Сякаш виждам себе си и знам, че сега съм по-щастлива, по-успешна и много по-усмихната. Явно не е толкова лоша идея да се бърза бавно. Понякога трябва просто да спреш, да се огледаш и тогава да тръгнеш.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s